когато всички са се наговорили...

Когато сякаш всички са се наговорили да бъдат срещу мен...
Когато се почувствам сама сред свои...
Тогава ме боли... и ми се плаче... но в болката си само успявам да се затворя... и сълзите са с безсилие прикрити...
И пораждат се въпроси... от ония, без отговори...
Аз ли съм сбърканата? Защо съм толкова чувствителна? Защо веднъж поне не мога да бъда непукист? Защо нямам сили да сложа край на това? И ако все пак от някъде изнамеря някакви силици, дали ще се почувствам по-добре пред вида на разрушеното? Щеше ли да има какво да се руши преди години? Когато събирах и градих, уж с помощ, но все с усещане за самота...

.