вече не знам

Снощи те успокоявах, бях изпълнена с оптимизъм.
А днес имам нужда от твоите думи за спокойствие. Но ти си зает, а аз не искам да те карам да се чувстваш обсебен от мен. За теб свободата, както и да я разбираш, е важна за теб. Друго не ми остава, освен да си поплача тук...
Истината е, че се събудих с усмивка. Още легнала в леглото, между съня и деня, се наслаждавах на летните звуци, нахлуващи през прозореца. Работа ще имам за целия си ден, но сега не бързах, исках още малко да се отдам на нищонеправене. Спокойно, приятен хлад от планинския въздух, с усмихнати очаквания за новия ден. Не, нищо сериозно или кой знае какво не очаквах. Просто един летен ден, запълнен с усмивки и работа из къщи, която аз си планирам и после доволна от свършеното, ще се предам на нощта.
До мен е този, с който делим леглото двадесет години. Много ли са? Малко ли са? Напоследък не всичко е същото, каквото беше. Причини много. Но точно тази сутрин реших да го дочакам да се събуди, да не ставам преди него. Искаше ми се просто да го прегърна и да усетя и аз прегръдката му. Не, не онази прегръдка, нея отдавна я няма, а другата, просто приятелска.
И нали сме двадесет и първи век, и нет има и в горите тилилейски, та аз реших, чакайки събуждането му, да погледна какво се случва из блоговото пространство.
Очакваната усмивка бе злобен поглед, обвинения в мания - с компютъра съм лягала, с компютъра съм ставала, за друго не съм мислела. Чашата ми с търпение преля, навиках се, наревах се, обвинявах и аз. Не съм виновна, не се чувствам виновна. Не е грях да запълвам свободното си време както ми е приятно. При положение, че всички други са си получили моето реално внимание, моята обич. Когато той е до мен, винаги съм изключвала ябълката на раздора в лицето на компютър. За да му обърна и на него внимание, многократно по-голямо отколкото в обратната посока.
С една дума - денят стана ужасен.
След кофа сълзи пак се захванах за ежедневните си задачи. Свърших ги. Макар и без ентусиазма, с който си работя обикновено. А с него - мълчим си. Къщата и двора са големи, гледаме да не се засичаме. Може би е удобно. До кога?
Не знам. Знам, че това положение ме съсипва, пак ме боли главата, неописуема е болката.
Искам... И аз не знам какво искам. Усещам, че така не може. А как? Е, това не знам.
Не знам...

.