болка и сълзи...

След хубавите очаквания за днешния ден среднощ получих болки в главата... не можех място да си намеря...
Ставах, лягах, масажирах се, пих вода, какво ли не се сещах, че съм чела... Позаспала съм... събудих се и не смеех да се мръдна. Не можеше до безкрай да стоя неподвижна. Всяко движение ми носеше прорязваща болка. Желание да избягам от тялото си. Обливане на ръцете с гореща вода, сякаш помогна да се почувствам човек. Денят започна, но не по мой план. Наложи се да се съобразя... нали съм добра дъщеря. Ха, това е друга тема- аз не съм добрата дъщеря.
С леки усилвания и отслабвания на болката денят се пресполови и премина в следобед. До тук издържах... легнах си с надежда, че ще заспя и сънят ще оправи нещата. Уви, повече от два часа се унасях, събуждах от болка, сънувах в просъница... Едва успях да си взема хапче - не издържах повече. То не, че всички хапчета помагат. Винаги предпочитам да изчакам, дано мине, защото и с хапче и без - все тая, все не минава. Но днешното - на няколко пъти ми помогна. След като плаках от болка с желанието да ме няма, най-сетне усетих успокоение. Успях да се поразходя малко навън. Един разговор ми даде сили...
А темата за добрата дъщеря - докато бях навън пак се замислих. И пак сълзите ми потекоха. Не от болка, физическа. А онази болка, дълбоко в мен... Не съм идеална. Не съм съвършена. Но има ли такива хора? Не мисля, че е само различия в поколенията. Но за моите родители... аз никога... За тях, другата им дъщеря е по-хубавата, по-умната, по-добрата... Ами да, за нея във всеки магазин, каквото да облече и стои добре /защото на сестра й, трудно се намираха, понеже бе пълничка/. Тя на всяко състезание е най-добрата, а и как всичко й е по-лесно отколкото на сестра й - по-умна е... постига с по-малко труд... има по-големи амбиции... Пък и по-малката е, трябва да й прощаваме... Обичах си я сестричката, обичам си я и сега, но не разбрах това деление. Усещах го още... тогава, когато ходехме под масата... чух го от устата на майка си, която го казваше на приятели... Всяка моя грешка, всяко мое решение, всяка моя различна мисъл бяха критикувани, осмивани... Ето това боли. Същите тези неща са повод за гордост от другата страна... Но тя е далече, е, не чак толкова много, но все пак е далече. А аз съм тук. И е толкова лесно да ми се намират кусури. Не, че ги нямам. Всички си ги имаме. Но можем да не си ги забелязваме всекидневно. А когато чух миналия ден, разговор, който не бе предназначен за мен, когато обсъждаха поведението на децата ми и бяха сравнявани с други деца... заболя ме, ама много... Децата са си мои, не са идеални, но смятам, че са много по-добри от много други... Винаги може и още... Обаче болката от чутото сравнение на внуците им... несравнима е. Плаках си тогава... А днес пак имах повод да се сетя за това, защото обвиненията отправени миналия ден към децата ми, днес за същото на други не бе направена и забележка...
Не искам да задълбавам в такива сравнения и мисли. Децата са деца. А за мен сестричката ми и децата й са били винаги на първите места по-важност за мен. За разлика от обратната посока, където не веднъж ми е било показвано как приятели, съученици, познати са по-важни от мен. За тях се пътува специално, за мен... ако остане време...
Както и да е... Не искам да мисля за това. Но без да искам едната болка днес изостри много възприятията ми и извика другата болка... Знам, ще мине. Аз не съм от хората, които помнят лошото. Или може би и да помня, но никога не се опитвам по този начин да отговарям. Вероятно това ми носи и негативи, но аз си се чувствам по-добре, по-в мир със себе си.
Обаче много боли, когато най-близките ти...
И ми идва да си грабна шапката и еднопосочен билет за гори Тилилейски...

.