все по-често...

Искам да съм пеперуда...
За да не си задавам въпроси...
Въпроси, които все по-често се питам...
Какъв е смисълът?
Смисълът на живота...
И какво се случва, когато една мечта, на почти двадесет години, се окаже празен балон?
Не искам да повярвам, че е бил празен през всичкото време...
И какво да правя сега, когато виждам и усещам, как с всеки изминал ден се смалява все повече, каквото и да е съдържал...
Вече не знам дали искам да правя нещо, за да спра този процес... след всичките ми опити в последните две-три години... нищо не промених...
Загубено ли е всичко?
И защо ме е страх да гледам в бъдещето? В онова бъдеще, в което имаше двама, които изпълнили родителски дълг ще се радват на успехите на децата си и ще се усмихват един на друг... А сега там е празно... не ги виждам двама... те дори не се поглеждат... не си говорят... няма за какво... ако случайно си кажат нещо, то е за да се скарат...
А мога ли сама? Никога не съм била, не съм мислила, че ще бъда...
И когато се появиха пукнатините, които не успявах да запълня сама, защото и това е за двама, аз потърсих... за да има пак двама... Не мога сама... Не искам сама...
Мотайки се из нета разбрах, че е ден - Вяра, Надежда, Любов... Хубави думи...
Днес са само думи... за мен...
Търся Надеждицата... там... встрани... Не знам колко е възможна... Но само това ми е светлинката днес...
Днес... а сълзите не са се спирали от сутринта... само на два пъти се показа слънцето ми... Търся Вярата, че пак ще ме огрее...
Днес... ден на страх и студ...
Днес... ден на въпроси и търсене на малко топлинка...

Искам да съм пеперуда... за да не мисля...

.