безсилие...

Сълзите ми със мен са днес

и плаче ми се от безсилие.

Не мога с усмивка аз да те даря

не искаш я. Не трябва ли ти тя?

Да те прегърна, да те успокоя,

вярвам, че това го мога, искам...

Но ти, прегърнал самотата,

на нея се отдаваш ден след ден.

Да ти разкажа слънцето в душата,

да те стопля с ласките си нежни,

усмивките си с теб да споделя

болката ти да отнема със целувки,

със магия... Несериозно ли звучи?

Знаеш сам, изпитал си го неведнъж,

макар сега не искаш да признаеш,

когато заедно сме, ни е по-добре...

Чувствам се виновна, че го искам

да направя в този ден нещичко за теб.

Молиш ме - не настоявай вече...

Не съм съгласна, но без избор съм,

знаеш го и разчиташ на това...

Ще бъдеш сам да се съвземаш,

а аз сълзи се бърша от безсилие...

В ден... 

загубен е за нас...

.